Варуфакис: Макрон и европейските центристи нямат полезен ход
Автор: Янис Варуфакис, project-syndicate.org
След четири години фискална необузданост поради пандемията, разпоредбите на еврозоната още веднъж влизат в действие и принуждават Франция да наложи строги ограничения за икономии, с цел да понижи бюджетния си недостиг. Въпреки че никоя политическа партия не желае да тръгне по този път, това е единственият избор, който френският президент Еманюел Макрон си е оставил
Политическата невъзможност във Франция е отражение на неразрешимия стопански ребус при актуалната европейска структура. След четири години фискална необузданост, провокирана от пандемията, разпоредбите на еврозоната още веднъж влизат в действие и принуждават Париж да предприеме серия от строги икономии, които нито една политическа партия, в това число тази на президента Еманюел Макрон, не може или не би желала да приложи. Това е главната причина Макрон да свика парламентарни избори, които знаеше, че ще загуби.
Това, че Европейската комисия, с безмълвната поддръжка на Европейската централна банка, ще наложи мъчителни строги икономии на Франция, е неоспоримо заради една елементарна причина: Германия към този момент прави същото със себе си, макар че нейният бюджет и дълг са доста по-малки от тези на Франция.
Подтикнати от прецизното придържане на немския Конституционен съд към по този начин наречената дългова спирачка, която лимитира годишните дефицити до 0,35% от Брутният вътрешен продукт, канцлерът Олаф Шолц и финансовият министър Кристиан Линднер насочиха Германия към курс на строги икономии, който най-вероятно ще постави завършек на политическите им кариери. Те направиха това, с цел да отстранен скромния недостиг от 2,5% от Брутният вътрешен продукт в миг, когато страната им обезверено се нуждае от огромни вложения в инфраструктурата. Как могат да обяснят на личните си партии, че ще толерират френски недостиг от 5,5%, че и повече? Не могат и няма да го създадат.
Франция може да чака всевъзможен напън, взет напряко от учебника на Европейската комисия и ЕЦБ за справяне с рецесията в еврозоната. Негативните мнения за френския недостиг от страна на Брюксел ще стартират да тревожат притежателите на френски облигации. Лихвеният %, който Франция би трябвало да заплати, с цел да преструктурира обществения си дълг от 3,1 трилиона евро (3,4 трилиона долара), ще нараства постепенно, а с него и опасенията дали ЕЦБ ще й се притече на помощ. В коментар, който бе посрещнат с всеобщо възмущение във Франция, Линднер предизвести ЕЦБ да не употребява неотдавна оповестения „ инструмент за отбрана на прехвърлянията “ (TPI), с цел да избави французите. Със сигурност немският финансов министър осъзнава, че изявлението му е начало на самосбъдващо се знамение.
Схемата за избавяне през TPI беше оповестена от ЕЦБ, с цел да успокои постпандемичните пристрастености. Тя е предопределена да се ползва за страни като Франция със свръхдефицит, само че единствено в случай че одобряват ограниченията за строги финансови ограничавания, диктувани от Брюксел. Това, което я прави политически токсична във Франция, е фактът, че даже в случай че едно вероятно ново държавно управление се съгласи със строгите ограничавания, не е ясно дали фискалният баланс на Франция ще може гладко да се върне към европейските условия. Иначе казано даже и сговорчиво френско държавно управление би било изправено пред ужасяваща вероятност: политически безпорядък (тъй като две трети от френският парламент се опълчват на строгите икономии) без гаранция за връщане към фискална непоклатимост (тъй като строгите икономии потискат растежа).
Всичко това беше ясно още преди европейските избори през юни. Техният резултат убеди Макрон, че пред него има единствено два пътя за деяние в сходство с актуалната европейска обстановка, която той се опита да промени, само че се провали. Първият беше да предложи на главния си противник, Марин Льо Пен, това, което бе препоръчано на някогашния водач на Сириза, Алексис Ципрас, през 2015 година в Гърция: да я остави да образува държавно управление, което по-късно да бъде насила да избира сред конфликта с Европейски Съюз или безмълвното единодушие с наложените правила – като Макрон естествено би подтиквал Льо Пен към второто.
Другият път беше този, който електоратът избра: парламент, разграничен на четири елементи, който под възходящия фискален напън ще се сплоти в огромна коалиция. Тя ще включва партията на Макрон, част от републиканците и всички депутати от левия " Нов национален фронт ", които са подготвени да се разделят с " Непокорна Франция " на Жан-Люк Меланшон. (Друг, по-лош вид, е технократско държавно управление, чийто бюджет ще бъде налаган с президентски укази.)
Дори в случай че проектите на Макрон се осъществят, той въпреки всичко ще бъде упрекван за строгите финансови ограничавания и провокираното от тях необятно неодобрение. Льо Пен ще твърди, че недемократичният президент е откраднал успеха на партията й и това ще налее вода в мелницата на президентската й акция. Успехът на добре премислените проекти на Макрон може да трансформира наследството му и неговия облик, от герой против популизма в този на нахален президент, който е проправил пътя на крайната десница към Елисейския замък.
Защо френските елити не разполагат с съответни решения на рецесията? Отговорът го дава на 23-ти март 1964 година Курт Шмюкер, министър на стопанската система на Западна Германия, на неговия френски сътрудник Валери Жискар д’Естен, когато последният предлага неотложен паричен съюз сред Франция и Германия. Шокиран, Шмюкер се опита да предизвести д’Естен, че той неумишлено предлага Франция да се откаже от суверенитета си над френския бюджет. И е бил прав. Защо Канада в миналото би споделяла обща валута със Съединените щати - или Нова Зеландия с Австралия - макар дълбоките стопански и културни връзки сред тези страни?
Колкото и мощно да се пробват европейските елити да отхвърлят тази действителност, те не могат. Паричният съюз е резистентен единствено сред стопански системи със сходни търговски салда и идентични равнища на капитализация. Един паричен съюз сред Германия и Холандия би бил резистентен – въпреки и не безусловно потребен – тъй като и двете имат огромни търговски остатъци и стопански системи, където капиталът е отмерено разпределен сред другите браншове. Германия и Франция обаче са като дърво и желязо.
Миналият май, един характерен месец, комерсиалният баланс на Франция беше 8 милиарда евро на алено, до момента в който Германия имаше остатък от 25 милиарда евро. По същия метод, до момента в който Франция има някои мощно напреднали промишлености, нейната стопанска система продължава да бъде разграничена сред градовете и селските региони, като последните се характеризират с висока активност на труда и ниска капитализация.
Има три метода, по които такива разнообразни стопански системи могат да останат в границите на обединен пазар. Първият е посредством същинска федерализация, построена върху фискален съюз – пътят, по който Макрон предложения германците да поемат, само че без резултат. Вторият вид е постепенна обезценка на валутата от страна на Франция – вид, който Макрон и останалата част от политическия център се заклеха да не ползват. Остава третият вид: политики на непрекъснати строги икономии, които са в основата на днешната невъзможност.
Мрачната подигравка е в това, че като отхвърли да договаря за федералистко решение, т.е завръщането към франка като авариен проект, Макрон тласна политическия център към най-лошия вид, увеличавайки доста вероятността Льо Пен да стане президент в близко бъдеще.
Превод за “Гласове ”: Юлия Семир Ал-Хаким
Изтоник: project-syndicate.org
Следвайте " Гласове " в Телеграм и Инстаграм
